Още със заглавието на своята книга проф. Валери Стефанов ни предупреждава – държим в ръцете си апология, пред очите ни ще текат редове на защита и възхвала. След това идва допълнителното пояснение:

„Тази книга е опит да се влезе в Храма през полуздрача на вековете. Тя оглежда знаците на Храма под шепота на преданията. Сред магическия шум, прииждащ от страниците на древните ръкописи. Сред вавилонското стълпотворение на хилядите книги.“

Веднага се изправяме пред въпроси.

Дали Сократ би одобрил написаната от неговия ученик Платон „Апология на Сократ“, ако би могъл да я прочете? Не би ли се проявил у него веднага онзи мислител, който – щом чуел някое изречение в апологетичен дух – засипвал изреклия го с такъв водопад от въпроси, че всеки бил готов да се откаже и от твърдението си, и от всеки опит да изрече каквото и да било друго? А и как все същата „Апология“ е отзвучала в мислите на атиняните, след като в последното си изречение съдържа едно стъписващо „може би“, едно страховито съмнение, отправено по адрес на „бога“ във връзка с неговата способност да знае кое е по-добро: смъртта или живота?

А ако си спомним за знаменитата „Апология на християнството“ на Квинт Септимий Флоренс Тертулиан, да очакваме ли някъде да срещнем идеята, че „човешката душа е масонска по природа“, – така, както е написал той, виделият края на ІІ век и началото на ІІІ век:

„Anima humana naturaliter christiana“ („Човешката душа е християн(с)ка по природа“)?

От друга страна – продължаваме със собствените си въпроси – апологиите не са ли останали нейде в Средновековието? Веднага обаче си спомняме думите на апостол Петър („Първо съборно послание“ 3:15):

„Бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда.“

Бъдете готови! Всякога!

Много скоро, веднага след въведението,  авторът ни насочва към един „съдбовен въпрос“, който – както ни се припомня – се задава „най-вече във времена на нравствен и екзистенциален кризис“.

Въпросът гласи:

„Този път води ли към Храма?“

И… мисълта потегля.

Ще мине през догадката за необходимостта от Спасител, но не ще бъде пропуснато да се припомни и личната повеля за стремление към Истината. В един момент Космосът ще се възправи в битка срещу Хаоса, но няколко изречения по-късно ще бъде скициран като „дивите стихии на природата“. Нататък „умът-скитник“ (каква находка!) ще се впусне да броди между „времето и пространството“, „историята и мита“, „знанието и невежеството“, „светлината и мрака“, „пожеланото и отреденото“, „властта и подчинението“, „божественото и човешкото“ – и накрая, между „даровете на живота и поуките на смъртта“.

Ще се наложи да се замислим над твърдението:

„Небето е устойчив образ на отвъдното…“

„Дали?“

– ще се уловим, че се питаме.

След това отново ще потънем във въпроси: как може „величествените градежи“ да са „знаци на почит“ и в същото време да са някакво предизвикателство – „надхвърляне на човешката мяра“? Къде остава едва ли не задължителното смирение?

Авторът проф. Валери Стефанов сам ще ни атакува:

„Какво означава да надхвърлиш мярата?“

„Кой определя мярата и за каква мяра говорим?“

Така, въпрос след въпрос, стъпка след стъпка ще стигнем до откровения като:

„Суетата е заравяне в дребното и в дребнавото.“

Ще бъдем обаче успокоени с предупреждение като:

„Пределното и крайното са силният коректив на суетата“.

Ще открием, че

„масонската тайна не е това, което искаме да скрием“,

защото се крие

„срамното, позорното, травматичното“,

а е просто

„онова, което искаме да опазим“,

защото се пази

„застрашеното, крехкото, скъпоценното“.

Накрая ще прочетем:

„Градежът е работа без край и приказка без край.“

И ще открием две години за финал на ръкописа:„2009, 2018“.

Явно: дълго е мислено и премисляно.

Източник: Сп. „Зидарски преглед“